Брутално, мръсно, невежо: как говори България
ДВ: Напоследък в България консерватизмът като че ли става изключително съвременен: пораждат политически формирания, нападат се образователни стратегии, знаем какво стана с Истанбулската спогодба, знаем по какъв начин академичното разбиране „ джендър “ се трансформира в мръсна дума, с която в последно време даже високопоставени политици се наскърбяват един-другиго. На какво се дължи това развиване, съгласно Вас?
Александър Кьосев: Първо би трябвало да въведем разграничаване в самата дума „ консерватизъм “. Консерватизмът е едно от най-важните политически учения в историята на модерна Европа. Той поражда като реакция на протичащото се в революционна Франция, на якобинския гнет. Оттогава консерватизмът има голяма традиция, претърпял е доста превращения, познаваме и редица съществени политически мислители, които се движат в тази традиция. Българският консерватизъм няма нищо общо с това. С редки изключения на елитарни консервативни групи, които са начетени, в действителност, това, което се води за консерватизъм, е просто реплика.
Дъждовни води: За днешно време ли говорите - или постоянно е било по този начин?
Кьосев: В България има сериозна консервативна традиция от времето на Константин Стоилов нататък. Съществува една антилиберална, „ чорбаджийска “ линия, която пази позицията на одобрени, богати и сдържани хора, елити от времето още на Османската империя, които след това, в демократична България, са заели независима позиция. Но както лявото, по този начин и дясното в България са били постоянно манипулирани по демагогски, политически и партийни аргументи, тъй че консервативната традиция на България не е нещо чисто. В един исторически миг тя води да вземем за пример до държавното управление на сговора и белия гнет, отговор на левия терористичен акт през 1925 година. Тоест, българската консервативна традиция не е непокътната в някакъв доблестен, кардинален вид - зад нея се крият ползи, а постоянно и брутални дейности. И в този момент виждаме по какъв начин мръсната пяна още веднъж изплува.
За страдание важи фамозният мироглед на Бай Ганьо, че дали си леберал или консерва, нема никакво значение, значимо е да си на власт, значимото е да оцапаш и да унижиш своя съперник. В този смисъл консерватизмът в днешна България има доста противен популистки двойник, който се кичи с неговите имена, парадира с правила, а в действителност съставлява следващата обществена маска на омразата, незнанието и експанзията, на мутренското начало в българския политически живот на прехода. В България сега няма всеобщ, същински консерватизъм. Има единствено заиграване на политици със страхове и уплахи, с консервативни настройки на хората, които са предлог за експлоадиране на нерегламентирана експанзия против политическия зложелател. Някои от тези страхове, някои от тези обиди на хората евентуално са обективни. Лесният демократизъм и изключително лесният неолиберализъм докара до съществени проблеми в международен мащаб - и реакцията на хората е обяснима. Но ме смущава методът, по който се артикулира тази реакция, смущава ме образуването на един нов обществен език, който е същински признак.
Проф. Александър Кьосев
Дъждовни води: А може би и методът, по който политици и други дейци инструментализират тази „ реакция на хората “?
Кьосев: Със сигурност има манипулатори, демагози и идеолози, които са подготвени да инструментализират и майка си и татко си. Те могат да инструментализират всичко това, което сега плува във въздуха, което и да е въодушевление и дух на времето. И да го употребят за свои цели, без значение дали то е ляво, дясно, горно или долно. Точно такава приложимост следя сега. Тя се води от разнообразни центрове за ръководство на публичното мнение. И техните манипулации не са нито консервативни, нито леви, нито десни, нито са свързани със обществената правдивост - те са свързани само с това, че някакви хора би трябвало да останат на власт.
Дъждовни води: Напоследък на мушката попадна и Софийският университет, където Вие сте професор.
Кьосев: Аз бих споделил противоположното: най-сетне те попаднаха на нашата мушка. Защото ние сме хора учтиви и въздържани. И помним, че в общественото пространство езикът би трябвало да бъде учтив и търпелив. За това има аргументи, които ще загатна по-късно. Но този път беше прекрачена всякаква граница и в университета поражда непринудено придвижване на преподаватели, които пожелаха от декана и от ректора обществена реакция - и тя се случи. Поводът за цялата работа беше офанзивата на лицето Александър Урумов против един академични курс на професор Миглена Николчина, наименуван „ Политики на идентичността “. Въпросният Урумов се беше опитал тематика по тематика да „ разбие “ този курс - с един брутално хулигански и нагъл език, а вестник „ Труд “ беше препечатал този пост от обществените мрежи със заглавие, взето от самия текст: „ Ако взема едно дЪрво “.
Никой няма право да разяснява по подобен жесток метод един академични курс, който е минал през всички университетски процедури и е преценен като уравновесен. Университетските органи са сметнали, че в него няма политически залитания, защото университетът е неполитическо място. И университетът застана зад този курс, той застава зад правилото за независимост на словото - в тази ситуация на академичното слово. Тоест, най-сетне смислените хора се сплотиха и реагираха както би трябвало на тази експанзия. При това реагираха публично, посредством самата университетска институция.
Но най-фрапантното не е в съответния случай, нито в позицията на този или оня. Най-фрапантното е положението на обществения език. В България той се „ скапва “ още от 1990-те години, когато се появиха по този начин наречените „ самостоятелни медии “, които сътвориха един безусловно жесток език, един език на заглавията от вида „ Тъща изяде куче “.
Дъждовни води: Доколко рискова е тази наклонност за обществото?
Кьосев: На първо място в този език няма никакво наличие, той единствено имитира такова. Той е език на жестовете, език на обидите, на ругатните, на псувните, на нацапванията, както би споделил Бай Ганьо. Вътре в този език на другия, на съперника не му е оставено никакво място за реагиране. Защо общественият език би трябвало да бъде учтив ли? Защото той допуска, че ти живееш в мир с съперника си, че той би трябвало да има спокойно място да живее, да мисли и да се показва. Ти може и да не уважаваш това, което той мисли, само че уважаваш правото му на присъединяване в демократичното общество, правото му на това да изрази своето мнение. Така можете да живеете дружно, въпреки и разнообразни, в диалогичен мир. Сега това толерантно битие е разрушено (вижте само обидната дума „ толерасти " ) и вместо него в общественото пространство се е настанил един празен, само че смъртоносен език, безусловно кух, цялостен единствено с ужасяващи прилагателни и етикети, език, който е толкоз жесток, че унищожава съперника, преди въобще да чуе защо става дума.На британски има един израз, който значи почти „ Не ме наричай с обидни имена “. Днешният български обществен език обаче се състои точно от „ обидни имена “, друго няма. А това е знак, че в общественото пространство към този момент се води символна война - то не поддържа мира, поддържа споровете и омразата. Никой никого не слуша, никой никого не почита, никой не позволява, че съперникът може да има право на място в демократичното общество, толерантността е оплюта и оповестена за джендър-отклонение. Много е допустимо това обработване на експанзия в общественото пространство, което минава и през войска доброволни и платени тролове, да има и на практика следствия. От сходен език елементарно се минава към сходни (унищожителни) дейности.
Всъщност, в този език няма нищо друго освен дейности, в него има символически убийства, той унищожава непрестанно съперника, а от символическото до действителното ликвидиране стъпките не са чак толкоз доста. Точно такава унищожителна обида беше отправил и Александър Урумов, нападайки освен професор Николчина, а и университетската общественост: той беше основал един систематизиран облик на професора-идиот, който заслужава единствено и само " дЪрво ". Тоест, беше се опитал да срине престижа на академичната общественост с всички вероятни средства на бруталната изразителност. С лекост бих споделил, че в действителност неговият език срутва само самия него, в случай че той не беше публично лице - ръководител на пресцентъра на Министерството на защитата. Това към този момент прави нещата страшни. И съгласно мен Министерството на защитата би трябвало да реагира. Защото в случай че не реагира, все едно псува университета дружно със своя чиновник. Представете си страна в която към този момент освен хората, а и институциите се псуват.
Александър Кьосев: Първо би трябвало да въведем разграничаване в самата дума „ консерватизъм “. Консерватизмът е едно от най-важните политически учения в историята на модерна Европа. Той поражда като реакция на протичащото се в революционна Франция, на якобинския гнет. Оттогава консерватизмът има голяма традиция, претърпял е доста превращения, познаваме и редица съществени политически мислители, които се движат в тази традиция. Българският консерватизъм няма нищо общо с това. С редки изключения на елитарни консервативни групи, които са начетени, в действителност, това, което се води за консерватизъм, е просто реплика.
Дъждовни води: За днешно време ли говорите - или постоянно е било по този начин?
Кьосев: В България има сериозна консервативна традиция от времето на Константин Стоилов нататък. Съществува една антилиберална, „ чорбаджийска “ линия, която пази позицията на одобрени, богати и сдържани хора, елити от времето още на Османската империя, които след това, в демократична България, са заели независима позиция. Но както лявото, по този начин и дясното в България са били постоянно манипулирани по демагогски, политически и партийни аргументи, тъй че консервативната традиция на България не е нещо чисто. В един исторически миг тя води да вземем за пример до държавното управление на сговора и белия гнет, отговор на левия терористичен акт през 1925 година. Тоест, българската консервативна традиция не е непокътната в някакъв доблестен, кардинален вид - зад нея се крият ползи, а постоянно и брутални дейности. И в този момент виждаме по какъв начин мръсната пяна още веднъж изплува.
За страдание важи фамозният мироглед на Бай Ганьо, че дали си леберал или консерва, нема никакво значение, значимо е да си на власт, значимото е да оцапаш и да унижиш своя съперник. В този смисъл консерватизмът в днешна България има доста противен популистки двойник, който се кичи с неговите имена, парадира с правила, а в действителност съставлява следващата обществена маска на омразата, незнанието и експанзията, на мутренското начало в българския политически живот на прехода. В България сега няма всеобщ, същински консерватизъм. Има единствено заиграване на политици със страхове и уплахи, с консервативни настройки на хората, които са предлог за експлоадиране на нерегламентирана експанзия против политическия зложелател. Някои от тези страхове, някои от тези обиди на хората евентуално са обективни. Лесният демократизъм и изключително лесният неолиберализъм докара до съществени проблеми в международен мащаб - и реакцията на хората е обяснима. Но ме смущава методът, по който се артикулира тази реакция, смущава ме образуването на един нов обществен език, който е същински признак.
Проф. Александър Кьосев
Дъждовни води: А може би и методът, по който политици и други дейци инструментализират тази „ реакция на хората “?
Кьосев: Със сигурност има манипулатори, демагози и идеолози, които са подготвени да инструментализират и майка си и татко си. Те могат да инструментализират всичко това, което сега плува във въздуха, което и да е въодушевление и дух на времето. И да го употребят за свои цели, без значение дали то е ляво, дясно, горно или долно. Точно такава приложимост следя сега. Тя се води от разнообразни центрове за ръководство на публичното мнение. И техните манипулации не са нито консервативни, нито леви, нито десни, нито са свързани със обществената правдивост - те са свързани само с това, че някакви хора би трябвало да останат на власт.
Дъждовни води: Напоследък на мушката попадна и Софийският университет, където Вие сте професор.
Кьосев: Аз бих споделил противоположното: най-сетне те попаднаха на нашата мушка. Защото ние сме хора учтиви и въздържани. И помним, че в общественото пространство езикът би трябвало да бъде учтив и търпелив. За това има аргументи, които ще загатна по-късно. Но този път беше прекрачена всякаква граница и в университета поражда непринудено придвижване на преподаватели, които пожелаха от декана и от ректора обществена реакция - и тя се случи. Поводът за цялата работа беше офанзивата на лицето Александър Урумов против един академични курс на професор Миглена Николчина, наименуван „ Политики на идентичността “. Въпросният Урумов се беше опитал тематика по тематика да „ разбие “ този курс - с един брутално хулигански и нагъл език, а вестник „ Труд “ беше препечатал този пост от обществените мрежи със заглавие, взето от самия текст: „ Ако взема едно дЪрво “.
Никой няма право да разяснява по подобен жесток метод един академични курс, който е минал през всички университетски процедури и е преценен като уравновесен. Университетските органи са сметнали, че в него няма политически залитания, защото университетът е неполитическо място. И университетът застана зад този курс, той застава зад правилото за независимост на словото - в тази ситуация на академичното слово. Тоест, най-сетне смислените хора се сплотиха и реагираха както би трябвало на тази експанзия. При това реагираха публично, посредством самата университетска институция.
Но най-фрапантното не е в съответния случай, нито в позицията на този или оня. Най-фрапантното е положението на обществения език. В България той се „ скапва “ още от 1990-те години, когато се появиха по този начин наречените „ самостоятелни медии “, които сътвориха един безусловно жесток език, един език на заглавията от вида „ Тъща изяде куче “.
Дъждовни води: Доколко рискова е тази наклонност за обществото?
Кьосев: На първо място в този език няма никакво наличие, той единствено имитира такова. Той е език на жестовете, език на обидите, на ругатните, на псувните, на нацапванията, както би споделил Бай Ганьо. Вътре в този език на другия, на съперника не му е оставено никакво място за реагиране. Защо общественият език би трябвало да бъде учтив ли? Защото той допуска, че ти живееш в мир с съперника си, че той би трябвало да има спокойно място да живее, да мисли и да се показва. Ти може и да не уважаваш това, което той мисли, само че уважаваш правото му на присъединяване в демократичното общество, правото му на това да изрази своето мнение. Така можете да живеете дружно, въпреки и разнообразни, в диалогичен мир. Сега това толерантно битие е разрушено (вижте само обидната дума „ толерасти " ) и вместо него в общественото пространство се е настанил един празен, само че смъртоносен език, безусловно кух, цялостен единствено с ужасяващи прилагателни и етикети, език, който е толкоз жесток, че унищожава съперника, преди въобще да чуе защо става дума.На британски има един израз, който значи почти „ Не ме наричай с обидни имена “. Днешният български обществен език обаче се състои точно от „ обидни имена “, друго няма. А това е знак, че в общественото пространство към този момент се води символна война - то не поддържа мира, поддържа споровете и омразата. Никой никого не слуша, никой никого не почита, никой не позволява, че съперникът може да има право на място в демократичното общество, толерантността е оплюта и оповестена за джендър-отклонение. Много е допустимо това обработване на експанзия в общественото пространство, което минава и през войска доброволни и платени тролове, да има и на практика следствия. От сходен език елементарно се минава към сходни (унищожителни) дейности.
Всъщност, в този език няма нищо друго освен дейности, в него има символически убийства, той унищожава непрестанно съперника, а от символическото до действителното ликвидиране стъпките не са чак толкоз доста. Точно такава унищожителна обида беше отправил и Александър Урумов, нападайки освен професор Николчина, а и университетската общественост: той беше основал един систематизиран облик на професора-идиот, който заслужава единствено и само " дЪрво ". Тоест, беше се опитал да срине престижа на академичната общественост с всички вероятни средства на бруталната изразителност. С лекост бих споделил, че в действителност неговият език срутва само самия него, в случай че той не беше публично лице - ръководител на пресцентъра на Министерството на защитата. Това към този момент прави нещата страшни. И съгласно мен Министерството на защитата би трябвало да реагира. Защото в случай че не реагира, все едно псува университета дружно със своя чиновник. Представете си страна в която към този момент освен хората, а и институциите се псуват.
Източник: klassa.bg
КОМЕНТАРИ